Брой 5 на в-к "Тишина" от 18 март 2014 г.
80 ГОДИНИ СЪЮЗ НА ГЛУХИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ИСТОРИЯТА ПАЗИ ДОСТОЙНИТЕ ДЕЛА
КАК СЪЗДАДОХМЕ И ПОСТРОИХМЕ НАШИЯ
КРАСИВ 6-ЕТАЖЕН ДОМ, КОЙТО ИМАМЕ ДНЕС
ВАСИЛ ПАНЕВ
Точно преди 30 години тържествено отворихме вратите на нашата сграда, в която работим днес, и в която всекидневно се срещаме и общуваме.
Много хора помнят тържествения миг. И знаят колко горди бяхме с новия си Културен дом и Административна сграда на СГБ и на РД-София с адрес: – „Денкоглу” 12 - 14!
Искам обаче днес, този мой разказ да е посветен и на нашите следовници. Нека да знаят, нека да помнят и да се научат от нас на всичко добро, което сме сторили за нашата общност на глухите хора.
За да умножават успехите ни и да работят честно и свято за нашето дело.
Много са изявите и постиженията в 80-годишната история на Съюза на глухите в България, които ни дават законната гордост днес да кажем : „Да, ние от СГБ успяхме през изминалите години да направим живота на глухите хора достоен! Ние успявахме в годините да бъдем равностойни, а дори и да изпреварваме другите по отношение на нашия стопански живот, на нашата културна дейност и на нашата административна самостоятелност.
Така е.
Но безспорно в голямата „огърлица” на нашите постижения блести една изящна „перла”. Нашата бяла, голяма и хубава сграда на ул. „Денкоглу”12. Нашата сграда, която краси центъра на столицата и днес.
И няма човек, който да не влиза тук с респект. И няма човек, който да не обича свято този наш дом.
Горд съм днес! Защото го построихме със силата на духа си и с много воля, въпреки големите трудности и проблеми.
В началото на 80-те години Съюзът на глухите в България беше в подем. Организацията ни бе силна и финансово. В тези години ние започнахме и завършихме изграждането на нашите предприятия „Тих труд” - 13 предприятия построихме в годините. 13 предприятия оборудвахме с най-съвременната тогава техника, създадохме и най-добрите условия за работа и отдих на глухите работници – в предприятията ни по това време работеха 5 000 души.
Тогава естествено дойде нашата идея да създадем и Културен дом за нашите членове. Културен дом, където да развиваме и нашата просветна дейност. Най-доброто искахме да имаме. Най-доброто за глухите хора!
Имахме тогава едно мъничко помещение на ъгъла ул. „Денкоглу” и „Лавеле”. Там бе и библиотеката ни, и културния отдел, там се правеше и вестник „Тишина”…и всичко свързано с културата, със самодейността и с образованието. Разбира се, че то съвсем не бе достатъчно за нашите нови дейности, за бъдещите ни нужди и изисквания. Тогава се спряхме на днешното ни място. Имаше тук две стари постройки с голям празен терен. Направихме съответните постъпки пред Столичната Община. Предприехме и осигурихме всички изискващи се документи за изграждането на наш Културен дом.
Тогавашният кмет на София Иван Панев уважи желанието ни. Получихме неговата подкрепа и ни бе предоставено мястото. Дори ни бе предоставена помощ от Общината за събарянето на съществуващите сгради, а също така бяха осигурени и жилища на семействата, които живееха в тях.
За разходите по бъдещото строителство взехме кредит при изгодна лихва от Българска народна банка. Тогава издействахме и лимит от Управление „Капитални вложения” на Държавната планова комисия.
Решихме да възложим на КИПП „Главпроект” да проектира сградата. Проектът, който бе изготвен от арх. Дора Недялкова, ние приехме. Всички книжа и всички документи за строителството на нашия Културен дом узаконихме прецизно и най-точно. След като вече имахме готовността и разрешението за лимит за строежа, направихме постъпки с искане от страна на Столичния общински народен съвет да ни бъдат осигури строителни работници. Но те ни отказаха поради липса на свободни строителни работници.
Тогава, при това положение, потърсихме всякакви лични „връзки” и възможности, и чрез приятели се свързахме с тогавашния изпълнителен директор на Строително-монтажния комбинат в Кърджали Василиус Мелиус и със зам. директора Стойчев.
Решихме да направим на 4 ноември 1981 година първата копка на новия Културен дом и административна сграда на ЦС на СГБ и РД в София.
Строителите приеха отговорно и с честен ангажимент да работят ударно и в съкратени срокове, за да може сградата да бъде открита за 50-годишния юбилей на Съюза на глухите в България.
Но за съжаление първата ни радост бе „прекършена” само три месеца по- късно в процеса на строежа на изкопните работи. Тогава нов кмет на София, стана Петър Междуречки /водеше се Председател на Столичния градски народен съвет /СГНС/.
Нов кмет – но с лош късмет се оказа за нас той. Защото – поради някакви особени цели /които после разбрахме, са били толкова ясни и користни/, под негово ръководство СГНС реши да ни отнеме мястото. Всъщност ни предложиха замяна!”.
Представяте ли си? – предлагаха ни замяна с нов терен. Вярно, много по-голям, но в… квартал „Гео Милев”. Щели да ни помогнат и за строителството там, абе всичко щели да направят, само да освободим терена си в центъра на София.
Явно, много „сладък” е бил теренът ни за общината. Наистина „сладък” е бил, защото оказа се, е бил набелязан за сграда на Благоевския Районен комитет на БКП.
Не можех да позволя това. Първо, защото ние вече бяхме започнали строителството с дълбокият изкоп за основите на сградата. Второ, защото бяхме свършили всичко необходимо - от финансирането, до проекта и до узаконяването. И пари имахме от кредита, който изтеглихме, за да си построим дома.
Но още повече не можех да се примиря заради друго – „Гео Милев” е отдалечен район. Няма да е удобно глухите да пътуват до там. И с възмущение започнахме да пишем писма. До кого ли не – до Централния комитет на БКП, до Градския комитет, до министерства, до обществени организации... Нищо не получихме в подкрепа.
Късметът ни дойде изведнъж.
Тогава аз бях член на Националния съвет на Отечествения фронт. След едно Национално съвещание, председателят на ОФ Пенчо Кубадински даде прием в Резиденция „Бояна”.
На приема в Бояна присъствах и аз, заедно с преводач. Преводач ми беше тогава Васил Германов, той беше заместник председател на Съюза по социалните проблеми – чуващ.
Решихме да използваме максимално това наше присъствие там, за да се срещнем с тогавашния вице премиер на Министерския съвет Григор Стоичков. Успяхме. Успяхме да го информираме за нашия проблем. И това беше достатъчно, защото на другия ден той ни прие специално в кабинета си в Министерския съвет.
Бях се подготвил. С всички документи, които доказваха нашата правота. И с всички доводи, които изтъкваха несправедливото желание на СГНС и на кмета Междуречки да ни се отнеме терена.
Григор Стоичков ни разбра. И още веднага се свърза с Междуречки.
Разговорът им пред нас беше кратък, но съвсем ясен. „Защо, попита той, се опитвате да отнемате от глухите хора, за какви се мислите? Вместо да им помагате, вие искате да ги „изигравате”. И му нареди да бъде преразгледан въпроса. Ако не – лично той, Григор Стоичков, ще го предложи за наказание. Ще предложи и на Министерския съвет да се занимае, в специално заседание, с това „проблемно” Решение на Столичния градски народен съвет и да го отмени! Защото Съюзът на глухите в България е национална организация. Защото една Национална организация на глухите хора трябва да съществува съсредоточена тъкмо в центъра на столицата. Колко сърдечно съм благодарен на Григор Стоичков /и на съдбата/ за този жест към нас. Всъщност нещата се „преобърнаха” пак в наша полза.
Още на другия ден бях поканен от кмета Междуречки за среща при него в СГНС /Столичния градски народен съвет/. Бяхме там заедно с Германов. А кметът отново се опита да ни залъгва. Пак ни каза – „мястото, което ви даваме е по-голямо, ще помогнем и за строители и за материали...”
Бях вече готов и съвсем спокоен, за да му кажа – не!
Не - казах. Ние не искаме вашето място, а нашето не даваме!
Защото хора ни са глухи. Идват и от голяма София в центъра. Кой ще ходи толкова далеч, за да ползва за половин час денем библиотеката, например, ако пътят му до там е цял час? Кой ще може да отива чак там, вечер след работа, за да общува с приятелите си? Трудно ще им бъде.
След два дни той ни съобщи, че Столичният общински народен съвет е преразгледал Решението. То беше отменено в наша полза. След като Общината отмени решението си – започнахме активното строителство. Главният изпълнител – Строително-монтажният комбинат в Кърджали, с технически ръководител Вълко Иванов, положи много усилия за предсрочното завършване на обекта. Изпълниха обещанието си.
През март на 1984 година приключи грубият строеж. А през май бяха довършителните работи по вътрешното обзавеждане от страна на ЦС на СГБ. Постигнатото бе плод и на активната и действена помощ на Централния съвет на съюза и на неговите производствени организационни поделения. Тогава целият щатен състав на ЦС, както и щатния състав и активисти от РД участваха с доброволен труд за пренасянето на материали, за почистването на помещенията и др.
Но, знаете ли, през последните две години бяха преодолени и много трудности от организационно, техническо и снабдителско естество. Както например осигуряването на алуминиева дограма / тогава, преди 30 години това бе най-модерната и скъпа дограма/, изключително важно бе организирането на топлозахранването, на телефонизацията, както също и на полагането на каменните облицовки по фасадата и на вътрешните мраморни покрития...
Цялото вътрешно обзавеждане по изработването на масивните дървени вътрешни врати на етажите, на монолитните дървени шкафове и на всичко останало в стаите, кабинетите и салоните , поверихме за работа и поръчахме на нашите майстори-дърводелци в предприятия ни „Тих труд”. Така първо, осигурихме работа на нашите предприятия, а второ, икономисахме и много средства.
Тази работата хората от „Тих труд” приеха с изключителна отговорност. А качеството на труда им се вижда и днес. Прекрасен е бил трудът им - уютът в сградата е незаменим.
Успяхме да се справим. Красива сграда направихме!
Трудно, много трудно я направихме.
А на 28 юни 1984 година тържествено я открихме. В чест на 50 годишнината от създаването на Съюза на глухите в България.
Ето какво е написано тогава във вестник „Тишина” в брой 12-13 от 29 юни 1984 година:
„На 28 юни т.г., на тихата софийска улица „Денкоглу” се стекоха стотици граждани, членове на СГБ, и гости.”
Като гости на тържеството в статията са изброени най-видни лидери на тогавашното държавно и партийно управление - Пеко Таков, -член на ЦК на БКП и член на Държавния съвет на НРБ, Владимир Калайджиев, зам.председател на Съвета по възпроизводство на човешките ресурси при Държавния съвет, проф. Любомир Шиндаров, първи зам. министър на народното здраве, Венцислав Венков, председател на столичния РНС „Васил Левски”, Арсо Арсов, председател на столичния РНС „Димитър Благоев”, Емил Колев, секретар на РК на БКП район „Васил Левски”, Жули Коева, директор на Дирекция „Социални грижи при МНЗ. Изброени са обаче и присъстващите гости от чужбина. За откриването с нас е бил председателят на Световната федерация на глухите д-р Драголюб Вукотич, както и г-жа Лайза Каупинен, зам. председател на Световната федерация на глухите.
А пожеланието на всички бе едно – новата сграда да се превърне в средище за пълнокръвен обществено-стопански и културен живот на гражданите с увреден слух в България.
Горд съм, че тази мисия изпълнихме в годините.
Горд съм днес, когато в нашата сграда посрещам гости – от България, и от чужбина, които прекрачват прага ни с уважение и с респект.
И нека е така. Защото сътвореното от нас ще остане за бъднините поколения - на децата и на внуците ни.
А сега искам , ако мога да предам на всеки един от тях - нашата, истинската ярка инициативност и достойнство, когато става дума за съграждане на общото ни бъдеще на глухи хора.
Ние всички сме го заслужили!
Нека и в бъдеще да е така!
НОВ ПЪТ ЗА МЛАДИТЕ
НА ДОБЪР ЧАС
На 26 февруари 2014 година се проведе отчетно-изборно събрание
на Младежката организация на СГБ в Стара Загора
Присъстваха членовете, които са до 30-годишна възраст (според правилника имат право да гласуват само тези, които отговарят на тази възраст и са платили редовен членски внос към РО). Присъстваха и част от надхвърлилите 30-те годишна възраст, които с интерес и любопитство наблюдаваха събранието, макар да знаеха, че нямат право на глас.
Водещ на събранието беше Антония Хубенова.
Събранието започна с представяне на дейността на досегашното ръководство на младежката организация – Антония Хубенова, председател; Тончо Иванов – секретар; Тина Николова – културно–масова дейност; Милка Костадинова – социално–битова дейност и Иван Георгиев – спорт и туризъм.
Дневният ред бе съставен от пет последователни точки – отчетният доклад за дейността на МРО през периода 2012-2013 г.; приемане на програма за дейността на младежкия клуб през 2014 година; информация, относно дейността на МОСГБ; избор на ръководство на МРО и текущи.
Всички единодушно избраха представената от Антония Хубенова нова председателка – Тина Николова, а заедно с нея избраха и новото ръководство: Никола Нанев – секретар, Милка Костадинова – социално-битова дейност, Иван Георгиев – културно-масова дейност и Ангел Зехирев – спорт и туризъм.
Пожелаваме от сърце на новото ръководство благополучна и спорна работа и да си помагат взаимно, в стремеж към по-добро бъдеще!
ЖЕСТОВИЯТ ЕЗИК И НИЕ
ЗА ЖЕСТОВИТЕ ПРЕВОДАЧИ И ЗА ОБЩУВАНЕТО
НА ЛИТЕРАТУРЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
Миряна Мошева
.......ЗА ЖЕСТОВИТЕ ПРЕВОДАЧИ
Тези дни прочетох в новите броеве на руското списание ВЕС / В единном строю/ информация за техните жестови преводачи. Статията за-почваше така: ”За къде сме без жестовите преводачи”. И продължаваше: „....Кой от нас глухите не познава своите верни помощници - преводачите?За къде сме без тях?! Трудно можем да решим всеки въпрос без тях. Бил той в данъчното управление, при нотариуса, при съдебните дела – винаги е нужен преводач! Без него няма да подпишат или заверят необходимите на глухия човек документи! Нито една изява на Всеруското общество на глухите /ВОГ/ не минава без участието на преводачи. И затова централното ръководство на организацията е учредило професионален ден на преводача на руския жестов език всяка година на 31 октомври...”
И в цяла Русия на този ден поздравяват жестовите преводачи с техния професионален празник и награждават най-добрите и заслужилите от тях. С този празник отбелязват важната роля на преводачите за повишаване качеството на живот на слуховоувредените граждани на страната. Пишат с гордост, че на 30 декември 2012 г. президентът на руската федерация е подписал закон, с който руският жестов език се признава за език на общуването.
Още преди години четохме в същото списание информации за провежданите периодично конкурси – прегледи за излъчване на най-добрите преводачи-тълковници, за най-артистично превеждащите измежду тях, с което те са стимулирани да се усъвършенствуват в превода.
А ние къде сме?!...Всеки у нас би могъл да си отговори! Още от 1970 година, от когато у нас в СГБ започнахме да водим регистъра на проведение обучителни курсове за подготовка на преводачи, техния брой до настоящата година е стигнал числото 443! Като в този брой са включни и учителите, преминали това обучение.Естествено, че тази пълна бройка трябва да се намали с броя на починалите и вече престаналите да работят поради старост. Но все пак техният брой не е малък. Една малка хронология: ако хвърлим общ поглед върху регистъра ще видим, че за периода 1970 – 1992 г.най-голям е броят на подготвените преводачи от съюзните предприятия „Тих труд! И тук – там по един- двама от различните ни районни организации. От 1998 г.- 2001 г.тече тригодишна кампания за усвояването на жестовия език от учителите в специалните ни училища съответно в София – 29 души, Пловдив- 11 души и Търговище – 15 души по проект спечелен от СГБ и финансиран от тогавашния фонд Рехабилитация и социална интерграция - РСИ към Министерския съвет.За същия период от време – 1997 – 2010 г. със средства на СГБ са обучени жестови преводачи в нашите районни организаций, както следва: София – 35 души; Пловдив – 47; Хасково – 18; Плевен – 12; Варна – 10; Бургас – 5; Шумен – 8; Ст.Загора – 6; Ямбол – 7; Русе - 4; Дупница – 8; Г.Оряховица – 4; Правя уточнение, че в тези бройки са включени и учители, които не работят в специалните ни училища, а в ресурсните центрове, какъвто е случаят напр. с Хасково –където в обучителните курсове се включиха учителите от Димитровград и др. от района им. В същия брой са вписани и нашите координатори в РО , които са получили правоспособност на лектори. А също и участниците в курса за подготовка на глухи – учители- лектори, които да поднасят с говор и жест интересни беседи и лекции на занимателни теми, за да се обогатява културно-просветната дейност в нашите РО със собствени усилия, вместо да се разчита постоянно на жестови преводачи.
Към този цялостен списък не сме включили броят на педагозите от специалните училища, които задължително съвместно с финансовата подкрепа на образователното ни министерство усвоиха умения как да провеждат учебния процес с помощта на българския жестов език. Който е съответно: в Пловдив -...56.......учители и възпитатели; в Търговище - ..35.......учители и възпитатели; София - 18 души от целия педагогически персонал от 55 души. Но днес 2014 г нямаме никакъв реален резултат от тяхна страна. И от страна на МОН!
Създадохме Етичен кодекс на преводача, за който казахме, че трябва да бъде като Хипократовата клетва на лекарите, за да се работи честно и морално в услуга на хората с увреден слух у нас. Издействахме от държавата целеви средства, с който да се заплаща техния отговорен и нелек труд / психическото напрежение, за да могат бързо и точно да предават информацията, която на нас се говори, както и умората и заболяването на лицевите мускули от усилието да се артикулира дълго време без глас /.Тези пари в размер на 50 лв.годишно бяха предоставени на самите глухи, за да заплащат сами необходимите им преводачески услуги.Отделно стои въпросът дали и кога това се прави!
Два пъти регистирахме в съда Националната асоциация на жестовите преводачи в България, като браншова организация на професията жестов преводач. Тя беше необходима, за да защитава техните професионални права, да контролира качеството на техната работа и да санкционира, когато се наложи. И не на последно място да ги организира за повишаване на техната квалификация и обогатяване на техния езиков и жестов речник.
Докато в света от няколко години вече съществува европейска и международна организация на жестовите преводачи, ние къде сме? Имаме ли връзка с тях, обменяме ли с тях техния досегашен опит, за да обогатим нашата организационна работа с нашите преводачи?
От отделни достигнали до нас информации научаваме, че в много държави жестовите им преводачи през шест месеца, или през година минават опреснителни курсове заповишаване на квалификацията си.
А ние къде сме? Веднаж преминали обучение и получили удостоверения за преводаческа правоспособност от преди години, нашите преводачи смятат, че веднаж завинаги са подготвени и нямат желание и време да се обогатяват с нови думи, жестове и навици!
Ние винаги сме разчитали, а при тяхното обучение сме им внушавали,че те трябва да дават личен пример и чрез него да култивират у нашите съюзни членове точните и логични жестове на българския жестов език, за да постигнем с общи усилия уеднаквяването и обогатяването му! Дали сме успели да постигнем това, ще научим от следващите редове.
.....И ОТНОВО ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЖЕСТОВ ЕЗИК.
Едно малко събрание на младежката организация в София, а колко въпросителни предизвика то! Чудесната статия на нашата първа дипломирана нечуваща журналистка Христина Чопарова „ Защо не можем да се разберем или къде е логиката на жестовете „ засегна само част от големия проблем за българския жестов език сред младите ни съюзни членове.
На това събрание очебиен факт беше голямата разлика между младежите, възпитаници на нашите специални училища и тези, които ние наричаме – децата на АРДУС ,завършили общообразователните такива.Защо именно те, повечето от които имат напълно загубен слух, имат богат речник, говорят и пишат на граматически правилен български език. А тези, завършили СОУ за ДУС – които ние за кратко наричаме – специалните училища, идват в нашите редове откровено казано – неграмотни. Факт, който години наред е бил отбелязван от от работещите във всички наши подделения, чийто членове са станали тези деца.
И защо именно в тях, където с нечуващите деца трябва да се работи не само за рехабилитацията на слуха и говора, но и учебните предмети трябва да се преподават с помощта на специализирана методика – сурдопедагогика. В противоречие на всякаква логика е въведена програмата за обучение и учебниците от общообразователните училища?
А непрекъснато в публичното пространство – учители и родители на чуващи деца постоянно изразяват недоволството си и възмущението си, че учебниците със своя академичен стил са трудно разбираеми от чуващите деца, а какво остава за нечуващите, при които липсва подкрепящата визуална роля на жестовия език!?
Защо възпитаниците на тези специализирани училища трудно четат написаните думи? Фактите от това младежко събрание го показаха. Ясно, просто и красиво оформените надписи, прожектирани с лаптопа на екрана обясняваха темите на разговора.Един нагледен начин да могат да ги разберат! И въпреки това водещите на събранието трябваше по няколко пъти да обясняват за какво става дума! Какви изводи можем да си направим от тези факти?
И отново стигаме до темата за мястото и съдържанието на българския жестов език, за неговото използване. Защо стигнахме до неговото отрицание от страна именно на тези млади хора и да слушаме такива приказки: „....Не искаме вашите жестове, искаме нашите!....”
И да се запитаме – къде е този „техен жестов език”? Къде е написан, напечатан, изучен?! И защо в различните ни училища, в различните градове на България за едни и същи думи сегашните млади са си измислили различни нелогични даже нелицеприятни жестове?!
На моите горни въпроси, защо това е така – ми се отговаря:
„Така е в Европа – международната мимика! ”Забележете, говорят „мимика”, а не правилното „жест”! Нека веднаж завинаги да се разберем: всяка уважаваща себе си държава има свой национален жестов език! Който не вярва нека да дойде в музея на СГБ и да разгледа жестовите речници на различните държави, събрани в него. За съжаление никой, абсолютно никой през последните 20 г., откак аз оглавявам този музей, не е дошъл, не се е заинтересувал от тях!
С болка на душата трябва да отбележа,че уважавани и обичани от мен специалисти и учители не са дошли при мен да ги потърсят, да ги проучат, да сравняват, за да видят,че и нашия български жестов речник е създаден по тяхно подобие! Не са се потопили в неговото богатство. Да не говорим за родителите на нечуващите деца, които по начало са наплашени от „жестикулирането” и правят „мечешка услуга” на своите деца, забранявайки им да го ползват. Децата на АРДУС израстнаха без да ползват помощта на жестовия език. И сега, вече порастнали, започнаха да се мешат и със завършилите специалните училища, заимствайки от тях техния нелогичен и ограничен жест! И всичко това – защото няма кой да ги научи, да им показва и култивира богатия, културен и логичен български жестов език!
Ние направихме много. През 1998 – 2001 г – тригодишен обучителен курс по ЖЕ за учителите и възпитателите в специалните училища, 2001 г. национално обсъждане на въпроса да се въведе жестовия език като помощно средство в учебния процес. Кръгла маса през 2008 г по същите въпроси. 2011 г.задължителен курс с финансовата подкрепа на МОН – за усвояване на умения за преподаване на учебните предмети с помощта жестовия език! И никакъв реален резултат до този момент, за да се подобри образованието на децата с проблеми на слуха!
Едно време ние висшистите учехме, че природата не търпи празно място! Т.е. когато някъде липсва нещо съществено и необходимо, неговото място веднага се заема с нещо друго – винаги неподходящо и некачествено!
И точно така се получи при нас! При тоталната липса на качествено, културно обучение с логичния български жестов език, сред нашите нечуващи млади хора нахлу невъобразим хаос от измислени от тях самите нелогични и даже глупави жестове.
Казват ни: сега всички задължително учат чужд език, главно английския, затова и нашите глухи искат да изполват международния жестов език! Чакайте да се разберем: това ,че трябва да се знае и чужд език, трябва ли в нашата родина България да премахнем българския и да говорим само на английския?
А точно това правят нашите млади глухи! Пренебрегват българския език и налитат на чуждия! Колко от нашие глухи биха пътували в чужбина – 10,50, 100 души? И защо трябва да знаят само чуждия жестов език? Май ние, нечуващите, не си обичаме красивата България, не ценим българския език и култура?!
Правилното е: да научим, да овладеем, да ползваме в образованието си , в ежедневието си родния български език и жест! А който иска да пътува в чужбина, да научи чуждия и да си го ползва там!
Но къде ти – след като никой, ама абсолютно никой измежду нашите младежки лидери, нито педагозите, които работят със слуховоувредените деца, даже и родителите им - не се замислят по тези въпроси~
.....И ПОСЛЕСЛОВ.
По повод една публикация на Петра Ганчева в бр. 4 на в. „Тишина” от 28 февруари 2014 г за „езика на мама и татко”, ми се иска да кажа следното. Ако в миналото нашите глухи наследяваха глухотата на своите родители, наследяваха и техните малко на брой думи с техните жестове само за едно елементарно битово общуване. Днес, при новите технологии, които облекчават нашето битие на нечуващи хора и улесняват много удобно самостоятелното ни общуване, е друго. И като добавим към това действащата специалност във факултета за начална и предучилищна педагогика - ФНПП „слухово-речеварехабилитация”, която подготвя специалисти именно за развитието на слуха и говора, абсурдно е да се говори за „ майчин език-. жестомимика”! За мен това понятие, ако се вгледаме внимателно, означава, че някой, някога не си е свършил добре работата да научи глухите деца на граматически правилен български език в специалните ни училища А и да имаме предвид, че в България има вече достатъчно голям брой нечуващи, даже и между тези, родени без слух, които са се научили говоримо и писмено на правилен български език!
Както се казва – коментарите са излишни!
СЪОБЩЕНИЕ
СЪОБЩЕНИЕ
На 29.03.2014г. в хотел „Принцес” ще се проведе
Национален пролетен бал и конкурс
„Мис и мистър Тишина”
Празненството започва в 18 ч. в хотела.
Кувертът е 36лв!!!
Плащането на куверта става при ръководството на РО-София и г-жа Янка Трачук.
Хотел „Принцес” се намира до Централна автогара и Централна гара на бул.„Княгиня Мария Луиза”.
От ръководстото на РО-София
Тишина®